Огледалото

„Приликата не ни прави толкова сходни, колкото различието – различни.“

 
А можем ли без огледалото? Защо един толкова банален предмет е толкова загадъчен?

Някога вълшебно и загадъчно, съюзник на дявола, проекция на вътрешните демони, после - луксозен предмет, толкова ценен от благородните дами, днес част от баналното ни ежедневие. Огледалото е всичко друго, но е не и врата към друго измерение.

Но някога в едно далечно минало, за което знаем толкова малко, въпреки опитите да съградим близка до реалната представа за онези далечни общества, достигаме до една твърде суховата теория. Може би, малките, незначителни и често невзрачни предмети ни помагат да надникнем в тъмните кътчета на човешката култура. Един такъв предмет е огледалото. За да го разбираме днес, да не се ужасяваме и поставяме морални окови на отражението си е трябвало да минат хилядолетия.

Религия и магия, философия и технологии, литература и изобразително изкуство се преплитат, за да ни разкажат чудната история на огледалото, история и на отношението на човека към собствения му образ, към неговия двойник.

• Светът на образите

Размишлението върху образа на огледалото е вдъхновено от Платон. Преди него, отражението е одушевена и жива форма, онзи двойник който привлякъл Нарцис от водното дъно. Омир пък приписва на на човека двойно съществуване, едното – в осезаемото му физическо битие, друго – в невидимото му подобие, което само смъртта ще освободи. Нарцис е повярвал в присъствието на живо същество на водното дъно – изблик на неговия дух или на неговия двойник. В Древна Гърция погледът към собственото отражение можело да предизвика смърт, защото отражението пленявало душата. Едва по-късно отражението приема функцията си на отражение.

• Познай себе си

Трабва да изминеш пътя от формите на осезаемото правдоподобие на обикновеното огледало – отражение, външност, сенки или оптически видения – до собствената си душа. Човекът, казва Платон, трябва да се погрижи за собствената си душа, защото тя съставлява неговата същност. А душата се нуждае от отражение, за да се опознае, тъй като, подобно на окото, не може да се види сама.

• Огледалото и Венеция

От край време Венеция държала монопола на производство на огледала. Правила всичко възможно нейните работници да не напускат града. Изнасяла, както за Европа, така и за Ориента. Но въпреки това, размера на огледалата бил еднакъв. Пазарът се насищал на венецианското производство, въпреки качеството му. Дори през ХVІІІ в. Размерът си оставала непроменен – не по-голям от поднос. Според различни източници италиянското производство се сгромолясало около 1685 г. след сблъсъка с конкуренцията на Франция и Бохемия. До тогава всяко заможно семейство имало огледало, когато обаче се появили стоманените и калаени огледала – малки и лесно преносими – всяка жена притежавала такова. Цената му се равнявала на една вълнена риза, пет чифта ръкавици или на едно дървено столче.

• Страната на чудесата

се оказва едно оригинална подражателна теория на Платоновия рай. Мечтата на Алиса за преминаване през огледалото отговаря на нуждата от прераждане в отвъдното. Но преминаването отвън е нарушаване на хармонията. Алиса, обаче е жадна за приключение, притваряйки уморени, но жадни очи за различното, тя се впуска свободно в своята мечта.
„Хайде да си играем, все едно че огледалото е станало тънко като паяжина и можем да минем през него.“ Новият свят е различен, същия като реалния, но обърнат. Всичко става проекция на нейното съзнание. Така Алиса в своите забавления, ще загуби пътя към всичко познато и след много перипети ще го открие отново. Чия е тази Страна? Ничия земя между реалното, всекидневието и зоната на мечтите. Огледалото е медиатора между тях. Нищо повече.  

• Женската загадъчност 

През Средновековието голотата не е често изобразявана, защото е била смятана за белег на морална нищета и безсилие. Обект на срам и унижение още от времето на първородния грях, тялото е престанало да отразява божественото съвършенство и художниците са се стараели да заличат половите атрибути. Разбулването на женствеността, обект на строги забрани, първоначално е поверено на описанията на безсрамни вещици, обладани от дявола.
Но Венера се ражда във водата – нейното първо огледало. Жената се пробужда за живот, щом получи достъп до образа си. Женствеността е творение на огледалото. Когато не е сладострастното чудовище, заклеймявано от духовниците и изобразявано от Средновековието до ХІХ в. като стара зла вещица, заета пред огледалото си с непристойните жестове на зловеща кокетност, дамата е „огледало от бляскав и полиран кристал, което и най-лекият дъх затъмнява. Към нея трябва да подхождаме като към реликва – дълбоко да я почитаме без да я докосваме. Богиня или хетера, тя приема тази двойна роля, когато извършва магическия церемониал, дължащ се на красотата, жрица на мистерия, която тя не проумява. Този двойнствен статут е точно статутът на огледалото. Красота, мъдрост и суетност се сливат в общ символ, защото същото онова огледало, което разбулва красотата и поражда желанието, предупреждава и за преходността на нещата и затова с него трябва да се борави внимателно.

Единствено лицето ви прекрасно
за вас да бъде огледало, но и рай за нас,
защото в себе си събира толкоз светлина,
че огледалото ви в него се оглежда
и на самото огледало е огледало то.

По „История на огледалото“, Сабин Мелхиор-Боне

18.12.2008/Блага Димитрова